Шлемове долу! Шлемове долу! Загубихме ! Загубихме честа и достойнството си !
Чест, Батальони, Армии. Само армиите на мъртвите останаха. Изглеждат като необятни тъмно лилави гори с различни гласове. А оръдията застинали в позата на праисторически животни с вкочанени крайници. Лилави от стоманата и гневът.
Шлемовете ръждясаха. Свалете шлемовете. Ние загубихме.
Слабички дечица ни наливат мляко в канчетата. Постно мляко ! Дечица лилави от студ ! Млякото лилаво от бедност ! Никога по-вече няма да се явяваме в строя по сигнал и да отвръщаме „тъй вярно“, на нечии рев. Никога повече няма да чуем ревът на Оръдията и фелдфебелите. Ще плачем и ще пеем на воля. Никога вече няма да пеем проклетите песни за танковете и еделвайса Танковете и фелдфебелите вече не бучът, а Еделвайса изгни под кървавите напеви. Нито един генерал няма да крещи „ти“ напред. Преди ужасяваща битка…
Повече няма да усещаме песъчинки между зъбите си. (Нито степен пясък, нито украински, нито Киренайка, нито пясъка на Нормандия – нито отвратителният пясък на нашата родина !)Никога повече няма да изпитаме безумното изгарящо усещане на мозъка и червата преди смъртта.
Никога няма да сме щастливи, че някой стой до нас. Дали е топлото му тяло, дали душата му, дали се оригва или тананика – по време на поход през нощта. Никога вече няма да бъдем щастливи по цигански за комат хляб, няколко грама тютюн и шепа сено. Защото няма да маршируваме заедно, защото от тук нататък всеки ще марширува сам. Хем е хубаво. Хем е тъжно. Да загубиш другаря си, който ръмжи нощем, докато си на поход. Той чува всичко. Но никога нищо не казва. Ако на някой му се плаче, вече е свободен да плаче. Не му се налага да пее от страх.
Нашата музика е джаз. Вълнуваща и хаотична, това е тя. Луда песен в, която барабаните препускат. И отново се чува стария сантиментален вой на войниците с, който надвикват ужаса и се отричат от майките си. Ужасен мъжки хор от устни с бради, който пее в сумрака на бункерите и товарните вагони с треперещи устни върху ламарината на хармоника.
Мъжествено мъжко пеене – защо никой не чу децата, които прегракваха от крясъци, за да прогонят страха от лилавите дула на оръдията? Героично мъжко пеене — нима никой не чу риданията на сърцата, докато крещяха „Юпхейди“ — онези изцапаните, вкочанените, брадясалите, въшливите мъже.
Сантиментална мъжка песен, рев на войници,сантиментален, дързък, дори младежкият рев е мъжествен. Някой чу ли плача майката ? Последният рев на авнатюриста ? Страшният рев“Юпхейда“
Ревът „Юпхейда“ и нашата Музика са танц над бездната, която иска да ни погълне. Горещо студеният ритъм – хаотичен, луд, необуздан се е загнездил в сърцата и главите ни.
Момичетата носят в себе си същият разпален пулс в ръцете и хълбоците си. Смехът им е дрезгав и същевременно крехък , и твърд като кларинет. Косите им пращят като фосфор. Горят. Сърцата им бият в печално див транс. Сантиментални. Това са нашите момичета, като джаза. Такива са нашите момичета, крещящи в нощта, като джаза – горещи и хаотични. Развълнувани.
Кой ще ни върне хармонията ? Нуждаем се от добре настроено пиано. Ние сме в дисонанс.
Кой ще изкрещи ? Кой ще създаде нов лилав ред за нас ? Лилаво изкупление ? Не ни трябва натюрморт. Живота ни е хаос.
Не ни трябват поети с добри познания по граматика. За граматиката се изисква търпение, което липсва. Нуждаем се от поети с хрипливо и хлипащо чувство. Онези, които казват на дървото „дърво“, а на „жената“жена, умеят да казват „да“ и „не“ високо и ясно без увъртане и конюктива/несигурност/.
За точките и запетаите нямаме време, а хармонията и натюрмортите ни помитат, защото нощем нашите небеса са лилави. Лилавото е безумно красиво и измества граматика. Над покривите, над комините, светът е лилав. Над труповете на загиналите, над сенчестите дълбини.
Лилаво е стенанието на гладните и заекването на целуващите се. През нощта Градът изглежда лилав покрай лилав поток.
Нощта пълна със смърт, нашата нощ. Защо в съня си виждаме само война. Нощта е изпълнена с грохот от сражения. Тези, които остават с нас през цялата нощ лилавите момичета те знаят това и на сутринта са бледи от нищетата на нощта. Утрото ние е изпълнено със самота. Самотата ние крехка като стъкло. Крехка и студена. Но съвсем ясна. Това е мъжка самота. Защото загубихме майките си в шума на оръдията. Само котките, въшките, дъждовните червеи понасят нашата ледена самота. Може би те не са толкова близки, колкото ние. Може би те са по свързани със света от нас. В този безграничен свят. Свят в, който сърцата ни замръзват.
Защо сърцата ни бият лудо ? От бягство. Защото едва вчера успяхме да се измъкнем от битките на безразсъдството. Бягството от гранатите към майчините дълбини, но сърцето все още бие от страх. Вслушай се в бурята на твоята бездна. Усещаш ли страха ? Чуваш ли хаоса в мелодията от Моцарт и Кантатите1 Хермс Ниел2 ? Чуваш ли Хьолдерлин 3 ? Знаеш ли го, виждаш ли го облечен с кървав костюм и ръка за ръка с Ширах4 ? Чуваш ли песните на войниците ? Чуваш ли джаз и Лутериански песни5 ?
Опитай се да се издигнеш над лилавите бездни. Защото утрото, което изгрява зад зелените хълмове и покривите черни като катран идва за теб, за теб. Зад всичко, което наричаш Бог стои поток, звезда, нощ, огледало или космос; Хилде или Евелин – зад всичко стоиш ти и само ти в ледена самота.
Жалък. Велик. Смеха ти. Нищетата ти. Въпроса ти. Отговора ти. Пред всичко това няма значение да ли си униформен, гол и ли някак си се дегизирал, разколебан в чуждо плахо, неподозирано грандиозно измерение. Ти самият ти. Твоята любов. Твоите страхове. Твоята надежда.
Когато сърцето ни този жалък и великолепен мускул, който сам по себе си не издържа вече, когато сантименталността го отслаби, тогава ставаме силно цинични. Крещим „Стара свиня“ на жената, която безумно обичаме. Когато Исус или Кроткия те преследва в съня ти нощем: „Бъди добър !“ в този момент превръщаме наглостта и дързостта в изповед и питаме Господ: Исусе Боже мой, защо ? Ние заспивахме в Бога с мъртвите руски войници (Ивани) пред изкопаните дупки в земята. На сън ги разстрелвахме с картенчници. Руските войници (Иваните). Земята на Исус.
Не, речника ние грозен. И за сметка на това е дебел. И смърди. Горчи като барут. Киселее като степен пясък. Остър като фекалии. Шумен като грохот от някое сражение.
И най-нагло се хвалим, за да превъзмогнем свръх чувствителното сърце на Рилке. Да превъзмогнем Рилке, онзи чужд, загубен брат, който се промъква в сърцето ни и ни изкушава с плача, със сълзите. Ние не искаме океани от сълзи, защото всички ще се удавим. Искаме да сме груби и пролетарски да отглеждаме тютюн и домати, и да изпитваме страх от лилавото легло, та чак до лилавите момичета. Защото обичаме да се хвалим, не като Рилке, което ни пренася в сънищата за битките над лилавите нощни бездни, над облените с кръв поля, над копнежа на момичетата, който са облени с кръв.
Войната не ни направи силни, не ни направи груби, нито лекомислени. Ние носим восъчните мъртъвци върху крехките си плещи. Сълзите ни никога не са напирали лесно, след толкова много битки. Затова обичаме лилавата въртележка, джаза, който свири като орган над бездна, която бездна е шумна, клоунска, лилава и глупава. А сърцето на Рилке бие преди петел да запее, но ние се отрекохме от него. Майките ронят горчиви сълзи. Но те не се отвръщат. Майките никога !
Искаме да обещаем на майките:
„Майки“, мъртвите не са мъртви заради паметника на героя, който местният каменоделец извайва на площада обгърнат от зелена трева с пейки за вдовици и хора с протези. Не, не е заради това. Мъртвите не са мъртви заради паметниците, а останалите живи нека живеят своя живот, в своите „домове“, домовете им да са пълни със снимки на новобранци приети от Хинденбург. Не, не не е за това.
Не затова героите оставиха кръвта си в снега, в мокрия студен сняг, за да могат гимназиалните учители да поучават децата децата им, същите тези учители, които подготвяха бащите им за война. (между Лангемарк и Сталинград стои един час по математика). Майки не за това умирахте по хиляди пъти във всяка война.
Време е да си признаем, че нашият морал няма нищо общо с легла, бели гърди, пастори и фусти, не може нищо по-вече да направим от това да бъдем добри. Но, кой ще измери „доброто“ ? Моралът за нас е истината/ Истината е твърда като смъртта. Но същевременно блага, изненадваща и справедлива. / И двете са голи.
Кажи на другаря си истината, открадни когато си гладен, но после си признай пред него. Никога не разказвай на децата си за „Свещената война“, кажи им истината, която е пълна с кръв, дула на пушки, пламъци и писъци. Момичето го излъжи през нощта, но на сутринта му кажи истината, кажи му, че си отиваш завинаги. Бъди благ като смъртта. Ничево. Капут. For ever. Parti, perdu и never more.
Защотот ние отричаме всичко. Но не казваме „не“ от отчаяние. Нашето „не“ е протест. Нямаме покой когато се целуваме, ние нихилистите. Защо трябва да изградим новода „да“ сред нищото. Да изградим къщи в свободният дух на нашето отрицание „не“, над бездните, над кратерите и дупките в земята и над отворените усти на мъртвите, да градим под чистото небе на нихилизма, къщи от камъни, дърво, мозък и мисли.
Защото обичаме голямата пустиня наречена Германия. Тази Германия я обичаме най-много сега. Не искаме да умираме за нея. Искаме да живеем. Над лилавите бездни. Този горчив, хаплив и брутален живот. Поемаме всичко върху себе си, заради тази пустиня. Искаме да обичаме Германия, така както християните обичат „Христос“ заради неговите страдания.
Искаме да обичаме майките, които пълнеха бомби за своите деца. Трябва да ги обичаме, заради страданието.
Годениците, които разхождат своите герои в инвалидни колички, който вече не са в блестящи униформи, заради страданието им.
И героите на Хелден, които герои не видяха бял ден и нито една битка не бе страшна, искаме да ги обичаме заради прекършената им гордост, заради пребоядисаното им битие на нощни пазачи.
Момичето, което употреби цяла рота в тъмнината на парка, това момиче все още използва грозните думи „майната ти“ и покорно обикаля болниците съжалявайки се.
Ландзера (разговорен немски терми за обикновеният пехотинец), който никога повече няма да се смее, онзи, който ще разказва на внуците си за тридесет и един мъртъвци пред неговата картечница. M.G., всеки един, който изпитва страх, нищета, и смирение. Ще ги обичаме макар да са жалки. Ще ги обичаме както християните обичат Христос заради страданието му. Защото тези хора са Германия. А Германия в крайна сметка сме ние. Трябва все пак да изградим Германия от нищото, над бездната, от неволята, с нашата любов. Ние обичаме Германия. Обичаме разрушените градове, заради развалините, така както сърцата, заради пепелта на страданието. Заради изпепелената, гордостта, заради овъглената униформа, заради опърлената вяра, заради разрушеното доверие, заради съсипаната любов. Най-много обичаме майките, независимо дали са на осемнадесет или на шестдесет, защото майките трябва да ни дадат сила сред руините на нашата страна.
Нашият Манифест е любов. Обичаме камъните в разрушените градове, нашите камъни, които слънцето все още топли след битка.
Искаме отново да обичаме вятъра „ фуууу- Вятър“, нашият вятър, който пее в гората, който възпява повалените сгради.
И жълтите прозорци със стихове на Рилке зад тях.
И стари и мръсни мазета пълни с гладни лилави деца.
Колибите от картон и дърво в, които хората все още се хранят, спят, нашите хора. Понякога пеят.
Понякога се смеят –
Това е Германия. И ние я обичаме с ръждясалия шлем и изгубеното сърце тук в този свят.
Да, да в този безумен свят искаме отново да обичаме !
Болфганг Борхерт/ Нашят манифест
Списък подобен на цитиране в текст:
- Кантати, музикални произведения, които са предназначени за изпълнение от солисти, хор ило оркестър, обикновено се състоят от две части.
2. Хермс Нил, с истинско име Фердинанд Фридрих Херман Нилебок – композитор на маршове.
3.Фридрих Хьолдерлин, по време на нацисткият режим го обявава на най-големият немски поет и символ на духовната сила.
4.Балдур фон Ширах е немски политик, който е известен сролята си на младежки лидер в нациската партия на Хитлер.
5. Списък с църковни песни на Мартин Лутер, който съдържа 38 песни.
6. „Песен за Еделвайса“автентична немска песен композирана от Хермс Нийлза Вермахта
7.“Юпхейда“ възглас, който в много европейски езици изразява висок дух, веселие и добро настроение
Волфганг Борхерт
Кратка информация за автора:
Волфганг Борхерт (!921-1947) е известен още като основател на на течението „Trümmerliteratur“ – „Литература на развалините „, след военна литература, която описва Германия след Втората Световна Вийна. Най Известната му творба е „Вън пред вратата“ В пиесата се разказва за войник, който се завръща от руският фронт в разрушената си родина. След неговото завръщане той се опитва да се впише в обществото, но не успява и се превръща в аутсайдер. Сред произведенията Борхерт намираме и манифест, който е написан в риторична форма и наративна структора .
Борхерт е автор на кратки разкази, стихове и есета. Той се е вдъхновявал от американски писатели като Ърнест Хемингуей и Томас Улф. Темитеза своите произведения Борхерт черпи от личният си опит и от опита на околните.
Той се фокусира върху периода на Германия след Втората световна Война, какво носи войната на Германия ?
За всички негови произведения е присъща драматичността.
Борхерт ще си остане не само критик на нациският режин, но и след военен писател.
Манифестът на Борхерт е озаглавен „Това е нашият Манифест“/“Das ist insere Manifest“/е едно от значимете му произведения, което е написано малко преди смъртта му през 1947 г.
Манифестът на Борхерт служи като гласът на едно поколение, „предадено поколение“, което се завъща след войната в родината си, която е разрушена.
Основните акценти:
Скъсване с миналото: Борхерт отхвърля старата литература на красивите думи. Той настоява в своя манифест за приемане на суровата реалност, която съответства на след военният период.
Любов сред руините: Централният мотив е нуждата от любов в свят на нихилисти. Тук той акцентира, че трябва да обичат Германия заради /отломките, остатъците от миналото, заради страданието, което им носи войната, заради майки, заради децата, заради нищетата на децата в мрачните мазета/.
Колективна вина: в текстът не се търсят оправдания,а се фокуса пада върху върху опита на обикновеният чове – глада, студа, страдание, загуба на доверие.
Стил: В Манифестът са използвани кратки изключително силни изречения. Настойчиви повторения, метафори олицетворяващи разрушенията след войната. Стилът на Манифеста цели да разтърси читателя.
Новото поколение и неговата мисия: Борхерт вижда като мисия на новото поколение /Изграждане на един нов свят над безкрайната бездна/, но това се задвижва от чистата воля за живо ти обич.
Ключови послания: основната теза на Манифеста е, че войната не е природно бедствие, а решение, което е взето от много хора. „Кажи Не“ Борхерт вярва, че всеки може да изпълни своята малка роля в „машината“, която ще спре, ако всеки изпълни ролята си.
В контекста на историята: манифеста е написан в края на Втората свтовна Война и в зората на Студената Война. Борхер умира на 26 години през 1947 г. той вярва, че ще бъде чут, че ще бъде разбран. Той пише срещу новото въоръжаване. В онзи момент литературата е играела ролята на терапевт на немското общество. Няма готови отговори, няма щастлив край, а служи като огледало на войната.
Борхрерт остава актуален и днес със своите произведения. Открехвайки завесата на миналото, за да погледнем в бъдещето можем да видим, че историята може да се повтори, но с много по-голяма сила, злото сякаш е пораснало със времето.
Днес има много конфликти по света, конфликти, които са напълно безмислени. Конфликти унищожаващи хора, етноси, националсти и народи.
Борхерт ни пита: искаме ли още от същото ?
Това е екистенциалният въпрос.
https://www.borchertgesellschaft.de
https://mondamo.de/alt/borchert.htm