В съседната стая се чу звук от счупено стъкло. „той яде моите черешите“, си помисли болният. „Аз съм с температура. Тя остави черешите на прозореца, за да са на хладно. Счупи чашата. Имам температура“.
Болният едвам се надигна. Вървеше бавно подпирайки се на стената. Видя през отворената врата баща си, който бе седнал на пода. Ръката му бе в черешов сок „На всякъде има череши“ мислеше си „навсякъде. Череши. Те бяха за мен. Нали съм болен, имам температура. По цялата му ръка има черешов сок. Вкусни череши. Остави ги нарочно на прозореца. Уж да са на хладно. Яде ми черешите. Седнал на пода и ръката му е в черешов сок. Болен съм. Ръката му е в черешов сок. Черешов сок. Студен черешов сок. Нали уж бяха на прозореца, на хладно.“
Той се хвана за дръжката на вратата. Когато тя издаде скърцащ звук бащата вдигна поглед.
– Момчето ми, защо си станал. Имаш температура. Върни се в леглото.
– Навсякъде има череши – прошепна болният. Погледна ръката. На всякъде имаше череши.
– Върни се в леглото – бащата направи гримаса опивайки да се надигне от пода. От ръката му капеше черешов сок.
– Студени ли са ? – попита с враждебен глас болният. Дали ? Вкусни и студени, а ? Остави ги на прозореца, за да са на хладно. На хладно.
Бащата го погледна с безпомощен поглед. Лека усмивка се появи на лицето му.
– Не мога да се надигна – опита се да се усмихне, но усмивката му се изкриви в гримаса. Глупаво е, не мога да се надигна.
Болният стискаше дръжката на вратата. И току се олюляваше подпрял се на нея.
– Вкусни ли са ? – шепнеше болният – да ?
– Паднах – каза бащата. Вдървил съм се. Трябва да е от уплаха. – каза с усмивка бащата. Уплаших се. Ще ми мине. Ще те заведа до леглото. Трябва да си легнеш. Болният погледна ръката на баща си.
– Няма нищо. Порязах се. Кръвта ще спре. От чашата е. Махна с ръка. Той вдигна поглед и изкриви лицето си в гримаса. – Дано не се сърди. Това беше любимата и чаша. Счупих я. Подхлъзнах се. Исках да я изплакна със студена вода и да ти донеса череши в нея. От буркан се пие трудно, когато си в леглото.
– Знам !Трудно е.
Болният погледна ръката на баща си.
– Черешите, прошепна той. Моите ли са ?
Бащата се опита да се надигне.
– Ей сега ще ти донеса. Каза той. Ей сега. Иди да си легнеш. Идвам. Още са на прозореца. Идвам.
Болният подпирайки се на стената стигна до леглото си. Когато бащата се появи с черешите той се бе мушнал под одеялото.
Волфганг Борхерт